Съвети за кандидат-гимназистите

Помагало за кандидат- гимназистите

1. Същност на текста – Всяко речево съобщение, което притежава следните характеристики: смислово единство и свързаност на изреченията според правилата на езика / лексикални, синтактични, граматични, правописни, пунктуационни/.

2. Тема на текста – това, за което говорим.Във  връзка с темата определяме подтемите и ключовите думи и изрази.

3. Идея на текста – Общ извод, прокаран със средствата на художествената реч, който произтича от осмисляне на жизнените явления, изобразени в литературното произведение.

4. Видове текстове според начина на представяне на темата:

  • повествование – разказваме за събития и случки в тяхната последователност;
  • описание – представяме признаци на предмети и явления; разкриваме обстановка, рисуваме природна картина, портрет;
  • разсъждение – доказваме твърдения по определен проблем.

5. Видове текстове според сферата на общуване:

  • разговорни – предназначени за битовата сфера на общуване. В тях се използват:

разговорни думи и изрази /викам, я, пък/; по-често подбудителни, въпросителни и възклицателни изречения; думи и изрази, разкриващи отношението на говорещия към темата и събеседника /Прав си!; Ти как мислиш?/; използват се по-често диалогична и устна форма на общуване, обръщения.

  • научни текстове – предназначени за научната сфера на общуване. Употребяват се термини; преобладават съобщителни изречения; срещат се въпросителни изречения /реторични въпроси/; използват се различни изречения по състав; преобладават глаголи в сегашно време.
  • официално-делови текстове – предназначени за официално-делова сфера на общуване. В повечето случаи са документи: указания, наредби, съобщения, молби, покани и др. Те се съставят по установен образец. Най-често са в писмена форма. Думите са употребени в прякото си значение. Използват се специфични термини – клишета / член, правилник, права/.
  • Художествени текстове – предназначени за естетическата сфера на общуване. В тях чрез езика се изграждат художествени образи, които въздействат на мисълта, чувствата и въображението на читателя. Употребяват се експресивни езикови средства, чрез които се постига образност и емоционалност.
  • публицистични текстове – предназначени за обществено-политическата сфера на общуване. В тях се употребяват езикови средства, използвани от различни сфери на общуване. Съобщителната функция се осъществява най-често с помощта на неутрална лексика. Експресивната лексика, синтактичния паралелизъм, реторичните въпроси са предпочитани средства в текстовете, в които преобладава експресивна функция.

6. Свързаност на текста – осъществява се чрез:

  • лексикални повторения;
  • местоимения;
  • синоними /контекстови синоними- схащат се като синоними само в определен контекст/;
  • единно глаголно време

7. Речников състав на българския език:

  • домашна лексика- думи от славянски произход /глава, око, брат, бреза, живот/ и думи от прабългарски произход/българин, хан бисер, шейна/;
  • чужда лексика:

– заемки – напълно усвоени чужди думи, за които нямаме съответна домашна думи /захар, плик, маса, нация/

– международна лексика – думи, възприети в различни езици по света /атом, логика, студент, опера, танц/;

– чуждици – доблират домашни по произход думи /мерси, неудачен, консенсус, корекция/.

8. Видове думи според звуковия им състав и лексикалното им значение:

  • антоними- двойка думи от една и съща част на речта с противоположно значение / ден- нощ; високо- ниско/. Контекстови антоними- схващат се като такива в определен контекст .
  • омоними-думи с еднакъв звуков състав, но различни по лексикално значение

/ток – на обувка; електричество/.

o  пароними- думи, близки по звуков състав, но с различно лексикално значение / фактура- фрактура; предам- придам/.

9. Видове словосъчетания:

o свободни словосъчетания – съчетание от думи, което в рамките на изречението съставя смислова цялост / тих ветрец; клонче от люляк; група от десет ученици/;

o фразеологични словосъчетания – съчетание, в което отделните думи са загубили конкретното си значение. Отличават се с експресивност. /клатя си краката- не правя нищо; плюя си на ръцете – захващам се за работа/.

10. Изразни средства в художествен текст – Специфично подбрани думи и изрази, чрез които се постига оригиналност, изразителност на словото. Изразните средства биват тропи и стилистически фигури.

  • Тропа, троп – Дума или израз, употребен в преносно значение. Тропата възниква при съпоставяне на две явления, между които има прилика. Чрез асоциация общият признак свързва буквалното и преносното значение на думата. Тропи са: метафора, метонимия, сравнение, синекдоха, олицетворение, алегория, символ, хипербола, литота и др.

– метафора – тропа, при която черти на един предмет се пренасят върху друг въз основа на асоциации, свързващи прякото и преносно значение на думите. Изразява се с различни части на речта: прилагателни имена /метафоричен епитет/ – “младост, зелена”; съществителни имена – “крило бе Чавдар войвода”; глаголи -“ Глухо и страшно гърмят окови”.

– метонимия – дума или израз с преносно значение, при която названието на един предмет се заменя с названието на друг предмет поради вътрешна връзка между тях.

Видове метонимия

1. означаване на предмет чрез част от него /синекдоха/ – бащино огнище, вм. роден край;

2. името на предмета се замества с материала, от който е направен – “ желязото срещат…” желязо вм. щикове;

3. качеството замества неговия носител – “ храбростта прави чудеса” – използвано е храбростта вм. храбреца;

4. името на автора замества творбите му – чета Вазов;

5. времето на действието се замества с предмет, обект, явление, тясно свързано с него – от люлката до гроба вм. от раждането до смъртта;

6. мястото на действието заменя участниците в него -“ върхът /вм. опълченците/ отговори с други вик”;

7. предметът замества съдържанието – изпивам една чаша.

– хипербола – силно преувеличение на образи, действия;

– литота – преувеличено намаляване на признаци, предмети /очите на Нено, които са оприличени с точки/.

– символ – предметно конкретен образ с преносно значение /върбата в “Маминото детенце” разкрива пасивната позиция на героя/;

– алегория – образ в преносен смисъл; опредметяване, при което качество  преносно се прехвърля върху предмет;

– анимализация – има за цел да принизи човешкото същество до животно и така да го осмее или разобличи /… Неновица… изревала така диво, щото и врабчетата  на крушата оставили своите игри…/

– сравнение – уподобяване, съпоставка на един предмет, лице, картина с други /грее като слънце/ .

  • Стилистическа фигура – Особен похват, свойствен на художествения стил, чрез който писателят изразява най-добре мисъл, чувство, настроение и изгражда художествен образ. Стилистични фигури са: инверсия, реторичен въпрос, реторично обръщение, различни видове паралелизъм, повторение, анафора.

– образен паралелизъм – художествен похват, при който се съпоставят успоредно два образа, които имат нещо общо / “ Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази” от “ Една българка” на Иван Вазов. Постига се психологическо внушение за душевния смут на героинята./

– анафора – повторения на думи в началото на изречения в прозаична реч, а в мерената реч – в началото на съседни стихове.

Език свещен на моите деди,

Език на мъки, стонове вековни…

11. Похвати при изграждане образа на литературен герой:

  • Портретна характеристика – описание на външния вид на героя. Чрез нея се разкриват и черти от характера или душевно състояние.
  • Биография на героя – научаваме различни факти от живота му.
  • Речева характеристика – средство за характеристика на литературния герой. Формите на речевата характеристика са: монолог – изказване на един герой; вътрешен монолог – мислите на героя, изречени чрез автора; диалог – разговор между герои.
  • Психологическа характеристика – описание на душевното състояние /чувства, вълнения, мисли/
  • Разказ за делата на героя.

12. Литературен тип – Художествен образ, в който ярко са обобщени характерни черти на определена обществена група в даден исторически момент.

  • Типизация – изграждане на характерното, същностното на художествения образ в неразделна връзка с индивидуалното.
  • Индивидуализация – разкриване на литературния герой като неповторима, жива личност със свойствени само за него отличителни черти.
Сподели